Мъдрите думи на Филип Пулман, който получи Възпоменателната награда „Астрид Линдгрен“ през 2005 година.
„Децата се нуждаят от изкуство и истории, стихове и музика толкова, колкото се нуждаят от любов, храна, чист въздух и игри. Ако не дадете храна на едно дете, вредата от това бързо ще се забележи. Ако не позволите на едно дете да играе на чист въздух, вредата също ще се забележи, но не толкова бързо. Ако едно дете не получава любов, вредата от това може би няма да се забележи няколко години, но ще бъде завинаги.
Когато едно дете не познава изкуството, историите, поезията и музиката, вредата, която му нанасяте не е толкова забележима. Но тя е там, въпреки всичко. Телата им са достатъчно здрави; те могат да тичат и скачат, да плуват и лакомо да се хранят, да вдигат много шум, както обикновено правят всички деца, но нещо ще липсва.
Вярно е, че някои хора израстват без изобщо да познават изкуството, те са напълно щастливи и живеят добър и пълноценен живот. В тези домове няма никакви книги, хората не се интересуват от картини и не могат да оценят музиката. Това е добре. Аз познавам такива хора. Те са учтиви съседи и добри граждани.
Но някои хора, в един етап от детството си или младостта си, а дори и когато остареят, преживяват нещо изключително, за което дори не са мечтали. То е като нещо извънземно, като тъмната страна на луната. Но един ден те чуват глас, който рецитира поема по радиото или минават покрай къща с отворен прозорец, откъдето се чува как някой свири на пиано, или виждат картина на нечия стена и това ги впечатлява толкова много и в същия момент чувството е толкова нежно, че те се чувстват замаяни. Никой не ги е подготвял за това. Изведнъж осъзнават, че изпитват глад, за който не са предполагали преди минута, глад за нещо толкова сладко и вкусно, че то почти разбива сърцето им. Те плачат, чувстват се тъжни, щастливи и самотни, приветствани от това напълно ново и странно изживяване и отчаяно се доближават до радиото, забавят се пред прозореца с пианото и не могат да свалят очи от картината. Те са искали това, имали са нужда от него, както гладуващият човек се нуждае от храна, но никога не са го знаели. Нямали са никаква представа.
Това точно се случва, когато едно дете наистина се нуждае от музика, картини или поезия и попадне на тях случайно. Ако не е била тази случайност, те сигурно никога нямаше да попаднат на тези неща и щяха да изживеят целия си живот в състояние на глад за култура и изкуство, без да го знаят. Последиците от този глад за култура не са драматични и се променят. Те не са толкова лесно забележими. Това, което искам да кажа е, че някои хора, добри хора, любезни приятели или услужливи граждани, просто никога не са го преживявали, те са напълно завършени хора и без това. Дори ако всички книги, музиката или всички картини на света изчезнат за една нощ, те не биха се почувствали зле, те дори не биха забелязали.
Но този глад съществува у много деца и често той дори не е задоволен, защото просто не е бил пробуден в тях. Много деца в различни краища на света гладуват за нещо, което ще нахрани и обогати тяхната душа по начин, по който нищо друго не би могло да го направи и никога няма да го направи. Правилно казваме, че всяко дете има право на храна и подслон, на образование, на лечение и така нататък. Трябва да разберем, че всяко дете има правото да се запознае с изкуството. Трябва напълно да разберем, че без истории и поезия, без картини и музика, децата ще гладуват.“
Написано от Филип Пулман за десетата годишнина на Възпоменателната награда „Астрид Линдгрен“ през 2012.